На тях ,които влязоха в живота ми тъй внезапно и неочаквано... На хората,които успяха да разчупят стената,зад която се криех и да заемат местенце в сърцето ми,които ме караха да се усмихвам и плача едновременно,да падам и отново да ставам, да се уча на търпение и да се надявам,да продължавам да вярвам...

Усмивката е път. Лесен, кратък и приятен път. Към хората. 

 В онзи дъждовен ден,вървейки замислена и сама по алеята в парка се разминах с непознат човек,също тъй зареян в мисли,замечтан...Искаше ми се да разбера какво си мисли...и защо бе излязъл като мен в пороя,сам и скитащ. Бяхме единствените там навън,в това време. 
Но аз обичах да стоя под дъжда. Помня как преди години,с приятелка излизахме в най-големият порой и танцувахме под дъжда  :))) От тогава не съм го правила.

Та,да се върна в парка.С моята свенливост и неувереност,успях само да му се усмихна. Как ведро и приятно се почувствах,когато той отвърна съвсем спонтанно и мило,също с усмивка.

Това бе началото на едно чудесно приятелство. Появи се в живота ми тъй неочаквано и оказа толкова силно влияние в него... Научи ме на толкова много,даде ми толкова много... Той зае онова празно място,което беше оставила у мен липсата на всички близки приятели,които вече бяха далеч,които бяха заминали далеч в чужбина,които животът беше грабнал. А имахме планове и мечти,да – детски мечти,но нямахме възможността да ги осъществим, пропускахме толкова моменти,когато бяхме заедно и всички...

Идва момент, когато е прекалено късно и тогава осъзнаваме какво всъщност се е случило и какво ние не сме направили. Но така се получава понякога - нещо губим,друго печелим,днес плачем,утре се смеем...

Спечелих скъп приятел,в лицето на онзи непознат,който ме разбираше с поглед,без думи,който ме подкрепяше и беше до мен в радостни и в трудни моменти. Сега не знам къде е... Къде по света е,вече 4 години... Изчезна тъй неочаквано,както се и появи.

През тези години се научих да чакам,научих се да бъда търпелива и  изпълнена с надежда...отново  да го срещна, случайно,на някоя алея,в дъждовен ден...

Страхът от отсъствието на нови скъпи хора,не ми позволяваше да приемам никого и да вярвам на когото и да е...Защото всеки си отиваше...всеки идваше и си отиваше от живота ми... А това болеше.

Не позволих на много хора да се доближат до мен, бягах от тях, пренебрегвах ги, губих ги.

Понякога сме нещастни, дори  обичани и подкрепяни от приятели, дори обичани в любовта си, защото сме устроени да опознаваме другите, изхождайки от себе си.. И сме склонни да мислим, че щом не се чувстваме по начина, по който очакваме или от който имаме нужда – то следователно не сме обичани и разбирани. Но хората са различни. Всеки обича различно и не всеки умее да показва, когато обича...

Но понякога просто ни трябва повод, трябва ни сламка, която да ни измъкне от водата, за да направим нещо, за което все намираме причини да отложим и постепенно дори забравяме.

И хората са казали – очаквай неочакваното. : )

Не се втурвай да търсиш,те сами те намират...

Срещах хора,усмихнати и позитивни хора, които успяваха някак да пречупят леда в мен,които ми позволиха да им вярвам,които ми позволиха да ги обичам,които се смееха и плачеха заедно с мен,за моите успехи,за моите неуспехи. 
Няма да забравя онази вечер,в която отидохме в бара заедно да се веселим,а вместо това,заедно плакахме : )  ... мисля,беше,под влияние на третите коктейли,които си бяхме поръчали : )  и да,веселихме се,вършехме лудории,танцувахме по масите,смяхме се,и отново плакахме,и отново се смяхме,заедно с всички хора около нас,макар и непознати. Не се бях отпускала и веселила така никога преди.

Постепенно допусках хората по-близко до себе си и това ми носеше емоции и радости.

И щури идеи.  И да... някои от тях заминаха...

А онзи снежен,зимен ден,студен,но стопляше...

И очите,които срещнах тогава,скрити под козирката на шапката на непознатото момче...и погледът... и онази усмивка...

Отново отправена от непознат. Но едва ли спонтанно : )  Това бяха първите му думи. Те ми бяха достатъчни. Те ме накараха да мечтая,отново възвърнаха вярата и надеждата ми.

Този човек ми даде много,а дори не го разбра...отвори ме за света и за хората,той бе този,който ми помогна да оценя себе си,нещо,което не успявах до този момент,той бе този,който изпита търпението ми,изпита волята ми,желанията ми... Успя да ме накара да позволя да види страна от мен,която никой не беше виждал. От него научих, че от напразно даваните надежди,много боли. 
Той бе този,заради когото започнах сама да нарушавам правилата : )  И това ми харесваше.

И  си отиде... Не съм спирала да мисля за него,просто спрях да го показвам...

Щастлива съм,че го срещнах,че го познавам. И искам да е щастлив.

 Не вярвам, че когато някой ти е бил приятел или близък, или просто човек, за когото ти е пукало, може да не засегне чувствата ти с отсъствието си...

И в моменти на колебание ставам отново слаба...

И тогава си позволявам да се залъгвам – сама себе си... Не думите или действията на другите,а моите собствени мисли.

От всички хора,които съм срещала в живота си,съм научила по нещо,каква да бъда, каква да не бъда... Всички те ми липсват,липсват ми,когато ми е трудно,но много повече ми липсват,когато съм щастлива...

Усмивката,която създава...

Все още я виждам,все още я помня,и все още ме кара да се усмихвам. В душата. И съм благодарна.

Усмихвайте се,не знаете кой ще се влюби във вашата и колко сърца ще стоплите. ( : )